В "драмите на обратната съпротива", появили се след 1956 г., настъпва колебание по отношение на драматическото действие и времето става несигурно, местейки се между настоящето и миналото. Също по-колебливи се оказват позициите на Акционера и Реакционера, а между възгледите за историческа неизбежност и хуманна справедливост се явява ясна и тревожна пукнатина. "Положителният герой" е по-скоро самотен и негови вътрешни причини го карат да реагира на въздействието отвън. Тук се разполагат творбите на И. Пейчев, И. Радоев, Н. Русев, Г. Марков и др. През 70-те години започва бавно, но сигурно отмиране на жанра "съпротивителна драма", обхванал периода на тоталитарния социализъм в Българоя и явяващ се важна част от носещата конструкция на Големия разказ на комунизма. В най-съпротивителния си вид тези текстове всъщност загърбват миналото, което трябва да бъде легализирано и героизирано, и започват да сеят съмнения и тревоги в настоящето. Така в крайна сметка целият жанр преминава в нелегалност.