Българският комунизъм
Библиография
"Русенският комитет"
Автор Сборник
ИздателствоСофия: Фондация "Желю Желев", 2002
Бележки, ключови думи

Документален сборник със стенограми и други материали от Централния държавен архив и архива на Обществения комитет за екологична защита на град Русе. Чрез стенограмите от заседанията на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП с гриф “строго секретно” се проследява борбата на официалната власт срещу една от опозиционните структури

НАЧАЛНИ ДУМИ
Георги Мишев, Председател на ОКЕЗР

Религиите канонизират своите светци най-малко сто години след смъртта им, когато вече няма свидетели, а много факти и документи са изчезнали или забравени. Модерната история се опира на фактологията, за да се пребори с митологията. Книгата, която държите, няма сакрален характер - не въздига едного, нито клейми другиго; тя е опит да събере накуп документите, свързани с едно събитие, станало преди четиринайсет години - учредяването на Обществения комитет за екологична защита на град Русе (ОКЕЗР), първата голяма неформална организация, протестирала публично срещу комунистическия режим, управлявал България 45 години.

Събитието почна миролюбиво като обикновена прожекция на документален филм в Дома на киното, вечерта на 8 март 1988 г. Дойдоха 400 души, повикани на приятелски принцип - кинодейци, журналисти, студенти; в салона бяха и неясен брой доброволни и щатни сътрудници на органите на сигурността. От месец вече се появяваха тревожни сигнали за екологичната катастрофа, надвиснала над град Русе, във вид на хлорни облаци, идещи от химическите заводи на отсрещното Гюргево. От години властта нехаеше за съдбата на двеста хиляди души, стараеше се да го омаловажава, за да прикрие своята безпомощност или нежеланието си да влиза в конфликт с "братската" по същност и характер румънска страна. Художниците първи изразиха мълчалив, но красноречив протест, като направиха изложба с картини от драмата на русенци; на 12 февруари председателят им Светлин Русев излезе с категоричен "Вик за Русе" на половин страница на в-к "Народна култура". Призивът му бе подхванат от профсъюзни организации, от научни институти, редакции; студията за документални филми вече завършваше филма "Дишай" (режисьор Юрий Жиров). Събранието на 8 март бе кулминационната точка на едно събуждане на бъдещото свободно гражданско общество. (Друг въпрос е доколко успя да се събуди и развие докрай гражданското общество в България и в какво състояние се намира сега, повече от десет години след тоталитаризма!)

Исканията на Русенския комитет бяха чисто политически, защото проблемът с екологичната заплаха изискваше преди всичко политическо решение. Естествено в онова време на бдителна цензура и автоцензура, това не можеше (и не биваше още!) да се заявява от трибуната. Търсела се завоалирани, евфемистични изрази от речника на перестройката, цитираха се съветски автори, поканени бяха хора от съветското посолство, кореспонденти на "Правда", "Известия" и т.н. Сега е лесно за "демократите от втората и третата вълна" да говорят, че "мероприятието" е дело на КГБ, на ДС или едва ли не на самото Политбюро: днес няма никакъв риск, няма заплаха, всичко може да се говори.. Но тогава още нямаше признаци за слабост на режима, притежаващ тайни служби, червени барети, политически затворници, а думата опозиция бе забравена още от 1946 година... Внимателното четене на стенограмите слага край на намеци, съмнения и всякакви инсинуации, витаещи в политическото пространство през изминалото десетилетие, за "партийно поръчение", манипулация или директна намеса на потомците на Юрий Дългорукий...

Русенският комитет си остава спонтанен протест на несъгласните с режима, на гражданите, жадни за свободна изява на човешката мисъл, слово и солидарни действия в интерес на цялото общество. Той е изява на личности, преодолели страха, макар и само за няколко часа, обхванати от предчувствието за края на Системата; ескимоси на демокрацията в края на полярната нощ, с трепкащо сияние на утрото в очите...

Велислава Дърева

Обществената памет е къса, личната - избирателна. Обществената памет предпочита да забравя историческата истина, личната - да я преправя и натаманява. И всяко историческо събитие има толкова различни лица и акценти, причини и последици, .послания и версии, колкото са участниците (и особено - неучастниците!) в него. И всеки вижда себе си като център и главен герой, като победител или изкупителна жертва. И от тази позиция пише историята.

Най-много обичат да пишат историята тези, които нито са я правили, нито са участвали в нея; които нямат граждански биографии, но имат кариери; които нямат гражданска позиция, защото предпочитат властническата; които винаги са изпитвали ужас от гражданската личност.

Тези, които до 10 ноември мълчаха оглушително и никой не им беше виждал очите, нито им беше чул гласовете, се оказаха, най-гръмогласните борци за демокрация след 10 ноември.

Тези, които кротушкаха юнашки в кухнята и се страхуваха от собствените си мисли (ако изобщо са ги имали), прогласиха себе си,за най-първи юнаци-антитоталитаристи. И опищяха света с обвиненията си, че в България имало малко дисиденти, не като по другите държави.

И най-сетне - тези, които преследваха дисидентите, доносничеха и слухтяха, душеха и дебнеха, се самообявиха за дисиденти. Така 10 ноември стана черна дата, дисидент - мръсна дума, гражданската позиция и гражданската личност - олицетворение на позора. А политическата полиция, символите на авторитарната власт, нейните ревнители и крепители, нейните пазители и охранители, инквизиторите и екзекуторите на гражданската съвест заеха позата на съдници. И захванаха да пренаписват историята и тя, историята, смърди на тяхната Смердяковщина и разнася задушливия дъх на обществени подмоли, в които тези герои шушкаха геройски някога.

Днес всеки обществено известен подлец пере своите мръсни пари и още по-мръсна биография с имената на същите дисиденти, които някога е преследвал и разработвал, привиквал и профилактирал. Днес всеки обществено известен мръсник трие калния си чепик в лицата на същите дисиденти, за да се сдобие с нов имидж и нов визаж, с ново лице и главно - с нова маска. Хората с мръсните пари и още по-мръсните биографии управляват 12 години, те са свързани и вързани помежду си на живот и смърт, независимо от техния партиен камуфлаж.

Обществената памет е къса, личната - избирателна, а властта е черна кутия. Какво става там, е една загадка. Властниците обичат загадъчността на черната кутия. Нейната непроницаемост им дава сили, прави ги властелини на времето, разпоредители с истината, с историята и с живота. Защото, който държи ключа към черната кутия, той контролира миналото, сегашното и бъдещото време. И колкото по-дълго черната кутия стои заключена, толкова повече придобива тревожната слава на кутията на Пандора.

Особено непроницаема е черната кутия на авторитаризма. Там властва един сюзерен, който не допуска друго мнение, там и най-тихо изреченото несъгласие кънти като вик, там и най-незабележимото помръдване изглежда като замах. И всеки, попаднал в черната кутия на властта, не знае как ще излезе от нея. И като излезе, дали ще се познае. Без значение дали е част от властта или е "поканен" на "дружески" разговор с властта.

Това, което ще прочетете, прилича на абсурдна пиеса. В тази абсурдна пиеса участва целокупната власт, явна и тайна: членовете на Политбюро на ЦК на БКП, на Секретариата на ЦК на БКП, на ЦК на БКП, на правителството, служителите на Държавна сигурност, специално VІ отдел на VI управление, и неизвестен брой информатори, доносници и "наши момчета". Всичко това - начело с Тодор Живков.

След учредяването на Русенския комитет властта е изненадана, паникьосана и решителна. Годината е 1988-а, а властта говори с езика на 50-те. За нея интелектуалците са "антипартийни и вражески елементи", "екстремистки и демагогски елементи", "кариеристични и безотговорни елементи" и изобщо - елементи някакви, тръгнали да рушат системата в името на своята лична слава. Спрямо тези "демагози и екстремисти" трябва да бъдат "взети решителни мерки", те трябва да бъдат "ударени и попиляни" и, както казва Тодор Живков - "Цялата тая сволоч да се измете!" Като подсъдими в тази абсурдна пиеса участват и споменатите "елементи". Едни - пряко, в качеството си на разпитвани в ЦК на БКП, други - косвено, охарактеризирани цветисто от целокупната власт.

Нито колективният образ на властта е монолитен, нито колективният образ на дисидентите. Във властта има хора, за които отношението към интелектуалците като към сволоч е недопустимо. Сред интелектуалците има хора, които не издържат на натиска.

Има и един образ, който не е човешки. Това е машинарията на властта, технологията на властта. Тази машинария вече не е така добре смазана, работи мудно и тромаво, с ужасно скърцане и тракане и все по-трудно произвежда каквото и да е. Без значение дали е страх или политика. Което за тази машинария е едно и също. По тази причина машинарията не проумява, че на 8 март 1988 г.,се ражда не просто някакъв, антипартиен комитет. На 8 март 1988 г се ражда онова, което днес наричаме. гражданско общество и .все се чудим как изглежда. Ами така изглежда.

Това е истината. А когато истината излезе на светло, свободните съчинения приключват. Заедно с позите и маските.

ТемиИдеология/Власт, Култура/Елити/Дисиденти

Пълна библиография

a
 С финансовата подкрепа на Отворено Общество
С финансовата подкрепа на Отворено Общество
Продукт на Webfactory Bulgaria